Наградени уеници в Национален конкурс

ОУ „Гео Милев“, с. Белозем отново има повод за гордост! Наши ученици взеха участие в Националния литературен конкурс „И ти си в мене – ти родино моя“, който има за цел не само популяризиране живота и творчеството на Яворов, но и откриването и поощряването на млади таланти.
Трето място в I -ва възрастова група – V – VII клас-поезия – зае нашата ученичка от VI б клас – Ани Ангелова Неделчева, с ръководител Величка Радева.
Поощрителна награда от Литературен кръг „Смисъл“ получи нашата ученичка Антония Минева Тодорова от VII б клас, с ръководител Мария Желязкова.
Ръководство на ОУ „Гео Милев“, с. Белозем поздравява своите ученици за чудесното представяне и им пожелава още много творчески успехи!

С разрешението на наградените ученици публикуваме техните творби.

Ани Неделчева, ученичка от 6б клас

И ти си в мене – ти, родино, моя!

Когато сутрин слънцето поглеждам,

очи притварям и дълбоко дъх поемам.

От тази светлина зареждам

душата и сърцето запленени.

Когато вечер тихичко се сгушвам

и вдигам поглед към звезди далечни,

пак виждам моята страна любима

с морето, планините и горите вечни.

И щастие и радост ме обзема,

че тук родена съм и тук живея.

И ти си в мене – ти, родино моя

и аз да те опазя ще успея.

Антония Тодорова, ученичка от 7б клас

Моята родина

                                                                                

       Даниела много се вълнуваше. Утре щяха да пътуват с майка си до Лондон. Не на екскурзия, а завинаги. Баща й живееше и работеше там вече три години. На всички беше трудно да живеят разделени. Родителите се чудеха какво да предприемат занапред, за да се съберат отново заедно.

       По едно време баща й се върна в България, но не успя да си намери работа, а спестените пари бързо свършиха. Въпреки нежеланието си той отново замина. Майка й нищо не каза, но Даниела я чуваше понякога да плаче тайно. През лятото те пътуваха до Англия и семейството изкарваше два – три месеца заедно, но наесен се разделяха отново. Заедно бяха и по Коледа. И после – чак на следващото лято.

       Един ден майката на Даниела й съобщи, че не може повече така и ще заминат в Лондон при баща й. Момичето се зарадва. Градът й харесваше, щяха да са заедно като истинско семейство, а английският й беше перфектен. Беше общителна и щеше лесно да си намери приятели. После щеше да завърши образованието си, да си намери хубава работа…Може би щеше да се влюби в някой лондончанин!

       Така, замечтана, подскочи, когато телефонът иззвъня. Беше баба й. Даниела развълнувано разказа за решението на семейството да живее в чужбина.Тя сподели за очакванията и плановете си.  Баба й я изслуша и почти не отрони дума. На въпроса на Даниела не се ли радва, не можа да отговори веднага. Момичето попита още веднъж и чу как баба й преглътна и се опита да каже нещо, но се разплака тихичко и само отделни думи се отронваха от устата й.

       През нощта момичето дълго не можа да заспи. Сълзите на баба й се загнездиха в душата й. Тя си спомняше детството –  как тичаше боса на село, как хранеше малките пиленца, как баба й я учеше да прави баница… Колко хубаво беше!

       Даниела се сети нещо и стана. Започна да рови в шкафа и след малко намери един смачкан лист, изписан с красив детски почерк. Беше нейно съчинение от преди три – четири години: „Моята България.“ Учителката й много го хареса и го изпрати за участие в конкурс. Даниела получи грамота и награда. Съчинението завършваше с думи за красотата и достойнствата на родината й и че никога няма да я напусне. Че ще остане завинаги тук и ще я направи още по – красива и подредена. А сега? Сега щеше да замине задълго. Или…кой знае?